Гергьовден

В българския народен календар Гергьовден е най-големият пролетен празник. Празнувал се е на 6 май още от нашите предци в Мала Азия.  Св. Георги се приема за повелител на пролетната влага и плодородието (отключва изворите, побеждавайки ламята, обхожда и наглежда полята и посевите). Покровителства земеделците и най-вече овчарите и стадата. Празникът се характеризира с изключително богата  обредност и ритуали, целящи осигуряването на здраве за хората и плодородие на нивите и животните.

Росата и водата

Типичен обреден момент е събирането на росата, с изцеждане, от навущата на стопанина, който рано сутринта е обиколил нивите. Поръсва се с нея на къщата, кошарата и всички животни за здраве. Вярвало се е, че гергьовденската роса има особена, целебна сила и много хора са  газили с боси крака по нея, за да не ги боли кръст през годината.

Повсеместно е вярването, че дъждът на Гергьовден е особено плодоносен – „всяка капка е жълтица“, казваха възрастните.

Зеленината и обредите за плодородие

Сякой отива сутринта да обиколи нивите, лозето, да забоде една вяйкичка, зелено да е, да има берекет.( АИФ № 311 – III /26.ХІ.1985 г., Валентина Ганева / инф.                                                Тона Илиева Атанасова, р. 1920 г. в с. Свирачи, родители от с. Чатал тепе,Мала Азия.) Стопанката, още от предната вечер, след запалване на кандилото, омесва колак , украсен с просорник по средата.  Изработва кръстче от тесто, което поставя върху агнето, при изкарването му от фурната в празничния ден, а върху кръсчето слага зеленина, най- често гьозум или бадемови клонки.

 Ходи се на черква и който има именник, раздава àрто – пет малки просорки, украсени с голямата просфора или една голяма- наречена „лютерия”.

 Рано, преди изгрев стопанката отива в полето, за да набере зеленина – син тъжен, коприва, здравец, повей, зелени клонки и др., с които най- напред захранва животните и окичва вратите на дома, обора и кошарата. От тях слага на хомотите на животните, на дръжките на бакърите. Тя протяга повея по вратата на кошарата, за да бъде, като него – дълга млечната струя на  животните.

Някои ергени се осмеляват да окичат със зеленина дворните врати на любимите си, а момите вият китки и венци и ги слагат в косите си. А млади семейства, в първата година на своя брак, почитат своите кумове, като им гостуват, носейки  живо агне и колак.

Обреди около животните и жертвеното агне 

На Гергьовден рано сутринта стопанката извежда първото, мъжко родено за годината агне, захранва го с посолен хляб, отвежда го пред олтара, слага на главата му венец от зеленина,  по една запалена свещ на рогцата и го извежда на определено за заколване място, наречено – курбан. Агнето трябва да е обърнато на изток и да падне на дясната страна. След заколването, с още топлата агнешка кръв, по челото и бузките на децата се правят точици (парички), за да бъдат здрави през годината.  Останалата кръв се събира в съд (окрасен със зеленина) и се заравя в земята на чисто място, където не се стъпва.

„Сяки двор си има място – курбаня, до дувара. Там колят ягнето. Преди да го заколят, запалят две свещички, прекадят го, ше му дадат ляпче да си късне /от нашия си/ и ще го заведат до курбаня. Там, кат идем, три пъти ше прекадим надясно /за умрян е наляво/ мястото. Ще копнем една рòпичка. Там ще го заколим – да изтече кръвта. После се слага тухличка и пръст. На децата правят паричка от кръвта на лицето за здраве. Свещичките си догарят на дувара. Цял ден си я носят децата тая паричка. Вечерта я измиват.(АИФ № 311 – III /26.ХІ.1985 г., Валентина Ганева / инф.                                                Тона Илиева Атанасова, р. 1920 г. в с. Свирачи, родители от с. Чатал тепе,Мала Азия.)

Празничната трапеза

Обикновено агнето се пече цяло във фурна, покрито със зелени клонки от бадем или джанка, а след изпичането се слага на трапезата, за да бъде прикадено от стопанката. В Коджа бунар селото се е събирало на обща трапеза до Голямата óда, под сенките на чинарите. На нея се нареждат опечените агнета, обредните хлябове, прясно издоеното мляко и подсиреното от него сирене и се освещават от свещеник. Пак там, на извора се е приготвял курбан от животни, обречени на църквата за здраве.

Възрастните са гадаели, за плодородие през годината и за съдбата на стопанина, по предната плешка на изпеченото агне, преди да я хвърлят в течаща вода. Ако тя е светла -всички са доволни и изпълнени с надежда за добро бъдеще.

 „Разлъченèто става след Гергьовден и Димитровден. Ако овчарят не иска да пасе повече овцете и се сменя. Тогава носеха пита на овчаря. И на Гьоргиден даваха. И на говедаря даваха. Децата играят на „Везир” с  кокалчета от агнешки крачета. На Гьоргиден сабахлен, ши къснимя прясно сиренце.”( АИФ № 311 – III /26.ХІ.1985 г., Валентина Ганева / инф. Тона Илиева Атанасова, р.1920г.в с.Свирачи, родители от с. Чатал тепе,Мала Азия.)

На празничната трапеза цари веселие и се играят  „гергьовденски хора̀“.„Како бяше драго на сички, га върземя люлькитя на Гьоргидень…” с носталгия често споделяше баба Тона Атанасова от Свирачи, известна с веселия си нрав и стотиците песни, с които и развеселявала и разплаквала  млади и стари.

Момите и ергените са се люлеели на врътки и люлки. Люлките са оплетени от лико – въжета,  вързани на високо, разлистено дърво, на които се закрепва дъска за сядане. Ергените люлеят момите, като това е съпроводено с песни и закачки, имащи скрита брачна насоченост: ергените се стремят да откраднат китката от главата не девойката, тя пък , уж случайно я „изпуща” към друг, когото тя си харесва и т.н.

Песни на люлки:

Заспал ми юнак, мале ле, във ная гора зелена,

при ная ода студена, под ная сянка дебела.

Отиде мома за ода, наляла мома стомнитя.

 Юнак на мома думаше: – Момньо льо мъри хубава,

 я дай ми момньо стомната, да пия ода студена.  

Меня ми майка поръча, никому ода да нь давам,

 стомната да ми напива. – Момньо льо мъри хубава,

 ако ми ода не данеш, я дай ми, момньо, китката,

 китката ран босилек, яз да са с нея окича,

на главъта , на странъта.

Меня ми майка пак каза, никому китка да нь давам.

Юначе мома пак дума:- Момньо ли мъри хубава,

я ти китката поисках, ти ми китка не дададе,

я ти ода поисках, ти ми ода не даде,

я сама тебе ще взема, я хайде в къщи да идем,

на мене булка да станеш, на майка снаха и на татко.

Че я момко открадна, та я в къщи отведе.

Гьорги на Донка думаше: –Донке ле мъри хубава,

нъль ти, жанъм, поръчих двечира у нас да дойдиш,

наше момиче да станеш. – Майка ти, любе ле, майка ти,

на мене върла душманка, лоши я думи думала:

Я не щъ Донка за снаха, за снаха, за милно чедо.

Тя не знае хизметь да прави, на дяда дивань да стори.

Ку дойдя Донка за снаха, за снаха , за милно чедо,

със копач, ще я разкопа, с лопата ще я изригна,

през плета ши я изфърня.

Хюзметь- къщна работа

Дивань – да стои права, със скръстени от пред ръце, готова да ослужи

Роса роси по полето, додум, мома ходи из росата.

Загубих си росен гердан и от кръсле – ермен колан.

Набедили даскалчето, той си Роси дума:

-Ку съм найдал той гердан, кат гердан да са увия,

окол твойта тънка шия. Ку съм найдал ермен колан,

кът колан да са свия, окол твойто тънко  кръсле.

Маринко льо, Маринчице, толкоз свята обидахме,

нийде хоро не видяхме. Отидахме тука долу,

тука долу в Маринково, маринковски малки моми

ситну хору играеха.  Я постоях, та погледах,

та погледах и послушах, ногитя ма заболяха,

ръкитя ми омаляха. Побих сабя , вързах конче,

че са фанах за Маринка, за Маринкин пален пояс.

Маринка ми тихо дума: – Полека, лека чуждо юначе,

да не мъ застъпиш , да не мъ засрамиш,

че майка ми срещу гледа. – Ако гледа, нека гледа,

тебе майка , мене баба. – Полека, лека чуждо юначе,

да не мъ застъпиш, да не мъ засрамиш,

че батко ми от среща гледа.

 – Ако гледа нека дойде, да са двама, бре, сбориме.

Ако ли го аз надборя, негова сестра – моя да е.

Ако ли ма той надбори,  моя сестра – негова да е.

Песни на хоро:

Вълко ле, Вълканчице ле, гиздава бяла кадъно,

реках ти, пак ще ти река: Дойде ще ляте проляте,

втасат ще църни чуряши и още дребни ягоди,

тръгнат ще  моми с кошници, църни чуряши да берат

и още дребни ягоди. Яз ще, Вълко, да дойда

на пътя ще ти изляза, косата ще ти отрежа,

камшик да я направя, юрушки коня да карам,

към юрушката мерия, към юрушката кория.

Синко Димитре, Димитре, един бя и ти да не бяше,

че ти майка сь не пита, какво любе да залюбиш.

Малиле, ти Димитрова, да знаеш мале , да знаеш,

какво си любе залюбих, Мавруда алтън Калуда,

с имане и с мъжко детенце.

 Синко Димитре, Димитре, ния сь имане имамя,

 кошари пълни със стадо, яхъри пълни със крави.

 Сичко си синко имамя,

дъль за имане остана, дъль за детенце остана.