Землището на село Свирачи в древността

По текст на доц. д-р Гергана Кабакчиева от сборника „Живо наследство“, Свирачи 2014 г.

Праистория

Най-ранните следи от обитаване в района на село Свирачи датират от времето на неолита (новокаменната епоха). Доказателства за това са находки на кремъчни оръдия на труда и глинени съдове, които са открити при разкопките на „Голямата могила” в м. „Харманите”. Tе са донесени тук с пръстта, която е натрупвана за могилния насип, а мястото откъдето е взета най-вероятно не е далеч от могилата.

Археологическите  разкопки на „Голямата могилата” дадоха и други  ценни сведения  за древната история на праисторическото обитаване в землището на село Свирачи. Оказа се, че на мястото на могилата е имало извор. Районът е карстов и изворите обикновено са в горните части на възвишенията. Изворът е съществувал стотици години преди могилата. При разкопките са намерени следи от изтичането на водата, части от различни глинени съдове от бронзовата епоха и от I хил. пр. Хр. По археологическите данни и в резултат на консултации с геолози и геофизици е установено, че изворът прекъсва някъде около II в.пр.Хр., за да се появи по-ниско на същия хълм. Така, бе обяснено как  в местността „Харманите”  е натрупана толкова много тинесто-глинена пръст, която траките умело са използували за укрепването на земления насип на  тракийската надгробната могила от римската епоха.

В района на селото са намерени и някои случайни находки от праисторическо време, които също са свидетелства за ранната история на Свирачи.

Античност

Що се отнася до тракийския период от I хил. пр. Хр.  сведенията за обитаване са повече. Различими на терена са тракийските надгробни могили. Намерени са останки от тракийски селища и светилища. Плодородните земи, изобилието от вода и слънце са създавали условия за живот през всички епохи. Районът е обитаван  най-вероятно от  тракийското племе кикони, които са се славели като много добри войни.

 Тракийското население от района продължава живота и  след завладяването на Тракия от римляните, т.е. през римската епоха ( I – IV в. сл. Хр.). През този период  животът протича спокойно и са създадени производства, които носят добри доходи на населението. През I в. сл. Хр. една богата  тракийска аристократическа  фамилия основава  вилното имение, което сега е известно като „Антична вила Армира”. Вероятно неговият основател е син на последния тракийски цар в региона, тъй като вила „Армира” е  построена много  скоро след  официалното организиране на провинция Тракия от римляните през 45 г. сл. Хр.  Не само владетелите на „Армира” трябва да свържем със земите около село Свирачи, но и  хората които са работили за тях.  И ако антична вила „Армира”   не е в землището на селото, то „Голямата могила” е. Ето защо ще се спра по-подробно на нейната история.

„Голямата могила” е най-добре проучената могила от некрополите на вила „Армира”. Разкопана е през 2001 – 2002 г. от екип  на Националния археологически институт с музей – БАН. Могилата е разположена източно от село Свирачи. Оригиналните й размери са внушителни: 20,0 м височина и 60,0 м диаметър  на основата.  По размери могилата се нарежда сред най-големите , проучени в България. Издигната е  в най-високата част на хълма. Видимостта от върха й се е простирала на десетки, десетки километри.  Могилата е  подготвена за „вечно жилище” на основателя на „вила Армира” или неговия първи наследник. Но неговата дъщеря или внучка е починала по-рано и могилата е отстъпена за нейния гроб. Масивна каменна стъпаловидна конструкция  опасва нейната долна половина. Тя е пазела насипа от свличане, а също така е имала  погребални и религиозни функции. Знатните траки, владетели на  плодородните земи  между реките Армира и Бяла река  са били и главни жреци на култа към  бог Дионис. Последният е почитан от траките в региона като главно божество – закрилик, а не както са го приемали римляните като бог на виното и веселието. В този смисъл могилата става  свещенно място  за тракийското население,  особено след погребването в нея на любимата им  млада владетелка и главна жрица. За обичта на хората към погребаната съдим по многобройните дарове, които са хвърлени  около нейния гроб. При разкопките са намерени  над тридесет  начупени  глинени и стъклени съдове, изключително много амулети ( малки глинени фигури на хора, животни и геометрични форми). С тези предмети местните траки  са изпратили  майката на двете деца, изобразени върху мозайката във вила „Армира”  в другия, отвъдния свят. Най-близките й пък са положили  в гроба необходимото й: сандъчета за тоалетни принадлежности, глинени, стъклени и бронзови съдове. А край могилния насип  ритуално са погребани две колесници, заедно с конете. Едната  – е богато украсена  погребална кола,  а другата – обикновена, пътническа. Известно е, че траките са вярвали в задгробния живот и колесниците е трябвало да й послужат в отвъдното. До тях е положено и любимото  на владетелката куче, един обичай който се среща при траките през целия период на античността.  Що се отнася до култа към бога Дионис и владетелите на вилата, то доказателствата се откриват не само в инвентара на гроба. Следи от тази  духовна връзка  откриваме в украсите на  ритуалната колесница ( обр. 3). Всички изображения са свързани с  култа към Дионис и задгробния свят .

Един друг интересен  момент от проучването на „Голямата могила”  е факта, че след погребването на  „ тракийската принцеса от Свирачи”  в могилата   не се допуска погребване на възрастни, а само на деца. По време на разкопките са намерени  три частично запазени гроба на деца от II – III в. сл. Хр. Единият е  оформен с мраморни плочи, а  за конструкцията на другите два са използувани големи керемиди. Така, е била запазена паметта за една  млада, знатна тракийска владетелка и жрица  в продължение на векове.

През втората половина на  IV в. се слага край на богатия и спокоен живот в долината на река Армира. По време на войната между римляни и готи ( 376 – 378) вилата и целият район са опожарени и опустошени.

Сведенията за обитаването през периода  IV – VII в. са за селища с ограничени размери. Много от тях са укрепени с крепостни стени и високи кули, които е трябвало да ги бранят от нашественици  най-вече от север. Локализирани са и малки неукрепени села. Броят на селищата е голям, но  археологическите материали от тях  показват следи от един скромен бит.  Крепостите са обитавани както от военно население, така и от цивилни.

 След края на Античността земите на източните Родопи и тези от землището на  село Свирачи за дълго са  в границите на Византийската империя. Те са присъединени към България през Χ в.

Село Свирачи  – наследник на българските колонии в Мала Азия

По текстове на Снежа Деливанова от сборника „Живо наследство“, Свирачи 2014 г.

Село Свирачи се намира на 6 км.  южно от общинския център Ивайловград. Старото име на селото е Зорназан. Дали от зор или от зурна( турски музикален инструмент), с точност не може да се каже, а от 14 август 1934г. и до днес носи името Свирачи. Преди настаняването на българските бежанци от Мала Азия в 1914 година, селото е със смесено население – 340 души турци и около 200 гърци. Жителите на селото са потомци на малоазийски българи от селата Коджа бунар, Чатал тепе и Урумче.

Кои са малоазийските българи?

Кога се настаняват в Мала Азия и от къде? Според някои  източници български семейства  от Самоковско, Чирпанско и други краища на България се изселват в Мала Азия в края на 18 век. През 1750 година селяни от Хухла, Камилски дол (Деведере) и Горноселци( Юбрююрен) Ортакьойско се изселват в Мала Азия и образуват  българското село Коджа бунар( Голям кладнец), а по- късно – през 1850 г. нова вълна от изселници от Ортакьойско създават селата Чатал тепе, Ново село(Чифлик), Еникьой, Урумче и други.

Размириците в Османската империя през 18 и началото на 19 век – борбата между централната власт и местните управници  (аяни), което засяга и местното християнско население, са сред основните причини за изселването.  Несигурността принуждават много българи да напуснат родните си места  и да потърсят по- добър начин на живот в Бесарабия, Банат и Мала Азия. Една част от тях се отправят се към Мала Азия( Анадола) и остават там близо 3 века . Предварителната уговорка между земевладелците в Анадола и българските заселници им позволява свободно да изберат територията, на която да изградят своите селища. В Мала Азия заселниците създават около 23 села – Коджа бунар, Еникьой, Чатал тепе, Урумче, Мандър, Тьойбелен, Аладжа баир и др.

Миграцията в Мала Азия започнала и по икономически причини. Понеже съседните села в Ортакьойско се владеели от турците, било невъзможно да се разширяват селските мери, а и земята не била много плодородна, част от селяните на днешните ивайловградски села – Юбрююрен(Горноселци), Деведере(Камилски дол) и Хухла се занимавали с добиване на въглища от сурови дърва, като намирали добър пазар в големите турски центрове Одрин и Цариград. Дървените въглища се пренасяли с катъри и се използвали за отопление в дюкяните, работилниците и къщите на турските големци, търговци и занаятчии. Необходимостта от въглища се усещала дори и в градовете на Мала Азия, където липсвал опит за тяхното производство.

Според устни предания, през 1850 г., след убийството на турци от жителите на село Юбрююрен (Горноселци) – българите Пехливана и Дели Коста,  били изпратени на заточение в Одрин. След освобождаването им от затвора останали на работа в Мала Азия, в чифлика на богат турчин в района на Лапсеси, а по- късно довели и семействата си. Заедно с тях тръгнали  и други семейства, които създали селата Урумче, Чатал тепе и Ново село, наричано още Чифлика.

Село Коджа Бунар – сърцето на българската колония в Мала Азия

Първата група въглищари от Ортакьойско били  поканени от турския предприемач и чифликчия Якуб бей, наричан още хаджи Якуб, да се заселят в Мала Азия и там да развият занаята си. Той им обещал покровителство и настаняване в свободни земи.

Впоследствие селяните се насочили се към планинската област, южно от езерото Маниас. Там чули за местност с голям извор, прочут с обилната си вода – Коджа бунар. Открили място с гъста растителност, с вековни чинари, а от дънера на единия извирал голям извор – Голямата óда, както го нарекли по- късно. Мястото било гъсто обрасло с дървета и храсти, оплетено с диви лози. Срещу извора открили параклис, със запазени вътре непокътнати, но прогнили от времето икони. Водата от извора се вливала в голяма река. Местността била  обитавана от птици и дивеч. Селяните харесали мястото и създали село, което нарекли Коджа бунар или Големия извор.

Така започва живота си Коджа бунар – най- голямото селище в българската малоазийска колония, чиито потомци са жителите на село Свирачи. Най – ранни сведения за Коджа бунар намираме в пътеписа на големия български историк, етнограф и географ Васил Иванов Кънчов, който през 1899 посещава, с разрешението на турските власти, селата в малката българска колония в Мала Азия.  В. Кънчов съобщава, че Коджа бунар е около 350 къщи, но други източници сочат, че в селото е имало между 400 и 500 къщи.

Коджа бунар е основано от българи – въглищари от селата Горно Юбрююрен( Горноселци), Деведере ( Камилски дол) и Хухла Ивайловградско. С нарастване на населението от Коджа бунар, като от пчелен кошер се роят други села, около 10- 15 на брой. Коджа бунар е най-голямото и най- известното българско село в Мала Азия. По сведения на българския консул в Цариград броя на къщите са 400, от които 350 –  български и 40 – 50 – гръкомански. Сведенията получил лично от жителите на селото, които го посетили в Цариград с молба да им помогне да се изселят в България през 1914г..

В своята книга „Необикновената история на малоазийските българи”  Димитър Шишманов помества изследване на просветения малоазийски българин- учител Тодор Бодуров, роден в Коджа бунар, според което годината на основаването на селото е 1721г. Знаело се, че Коджа бунар е заселено от българи в годината на построяването през 1721 г. на джамия в съседно турско село.

Друг малоазийски българин, роден в Коджа бунар – Панайот Илчев казва, че семейството на дядо му Тодор се установило в Мала Азия  по- късно, през 1750г., която се приема за по достоверна от изследователите. Според едни източници селото е основано от 7 семейства, а според други – от 12. Георги Бодуров  посочва някои от фамилиите основали Коджа бунар, – Шереметевци, Караивановци, Пурналевци, Чолаковци, Бодуровци, Кукудовци, Кючуковци и Топаловци. 

Поминъкът на Коджа Бунар

Благоприятните климатични условия, плодородната земя, тучните пасища, обуславят развитието на земеделието и скотовъдството в Коджа Бунар. Постепенно въглищарството отстъпва на земеделието, което става основен поминък на коджабунарци. Наред с животновъдството, в условията на натуралното стопанство и размяна, продаването на дървени въглища на пазарите в близките градове е единствената възможност за осигуряване на парични средства, за закупуване на стоки от първа необходимост за бита. Дядо Теньо Гайдаджиев от с.Урумче, си спомня, че произведените въглища се изнасяли за Англия от близкото пристанище в Кемер.   С разрастване на населението, в следствие на високата раждаемост и настаняване на нови заселници от България, нуждата от обработваема земя рязко се засилва.

„Голямата óда” – големият извор

Коджа Бунар постепенно се разраства и процъфтява, за да се превърне в икономически, духовен и религиозен център на българската колония в Мала Азия. За това допринасят природните дадености, флората и фауната и най- вече  изворът с бистра, кристално чиста вода, използвана за пиене, домашни нужди и напояване на добитъка. Именно големия извор привлича като магнит първите заселници, основатели на Коджа бунар.

Всички спомени на коджабунарци започват с „Голямата óда” – големия извор, чието име носи селото. Мястото изглеждало като дар божи – гъстата растителност, вековните чинари, песента на птиците и бликаща, като от фонтан, кристално чиста вода –  лятно време ледено студена, а през зимата топла, като от минерален извор, с гореща мъгла обвиваща целия басейн край извора. До вливането й в голямата река никога не замръзвала. Тук жените идвали да перат дрехи и да белят платна, а зимата нагазвали с боси крака в топлата вода. От извора до вливането в голямата река били изградени 12 воденици и няколко дъскорезници.

Наливането на вода от чучура не се позволявало, защото имало поверие, че водата е „стопанùта” т.е. имала Стопанин (господар). Според легендата Стопанинът на извора се явявал в различни образи, но най- често като овца или кон. От среднощ до първи петли тя спирала да тече, спирал я стопанинът ù. Появяването му на извора било съпроводено с ярка светлина и шумно плискане и пръски от водата. Поради респекта и страха да не разсърдят Стопанина, селяните избягвали да ходят за вода от извора преди да пропеят  първи петли. Утвърдила се практиката, водата за пиене да не се пълни вода директно от извора, а да се загребва с бакъри направо от басейна: „кълбýкне бакъра и замине”.

С Голямата Ода започва и описанието на селото на Никола Иванов  Ангелов, роден в Коджа бунар на 6 март 1903г., записано на ученическа тетрадка. „Коджа бунар” –пише той, беше център на всички български села. В него идваха българи от тези села  на големи празници като Коледа, Великден, Гергьовден, Димитровден. Правеха се големи хора и веселби. От единия до другия край на селото имаше калдъръмена улица. От двете страни на улицата се редяха дюкяни, коларо-железарски, подковачески, тенекеджийски работилници. На тази улица бяха шивачницата на вуйчо Дончо (френк-терзия – европейски шивач), златарски работилници за пръстени, обици, гривни, пафти, други накити и ореоли за икони. Тук бяха кафенетата, бръснарниците, обущарниците с по няколко калфи и чираци, казанът за ракия. Нашата къща беше оградена с каменен зид, като крепост, с високи порти. Дворът бе разделен на две. От едната страна беше градината с овощни дървета и цветя: рози, карамфили, невен, зюмбюли и др. Другата половина беше покрита с калдъръм”.

Около Голямата óда, църквата, училището и хорището се оформя центъра на селото. Тук, до големия извор на селското хорище стават хората, религиозните и всички празници.

Завръщане в България

След подписаното на 3-ти март 1878г., в Сан Стефано е подписано примирието между Русия и Турция, а българската държава възкръсва за нов живот. Берлинският договор поставя началото на изпитанията за  тракийските и малоазийски българи. Започва и процесът на изселване към България, макар не така масово както през 1903г.(Илинденско- Преображенското въстание) и 1913г.(Балканската война). До Освобождението на България през 1878г. българите в Мала Азия живеят сравнително по- спокойно и при по- голяма сигурност за живота и имотите си, отколкото техните сънародници в българските земи. Отношенията с местните турци и властта са толерантни, но след Освобождението на България се наблюдава напрежение между българи и турци, особено след заселването на турски бежанци от България. След войната много малоазийски българи замислят масово изселване в България и започват да изпращат делегации, за преговори за размяна на имоти с турци, желаещи да се изселят в Турция. Някои успяват и без колебание се връщат.  До 1884г. в България пристигат над 1500 българи- бежанци от Мала Азия. След 1884г. изселването постепенно затихва. Причините са две: българското правителство не успява с настаняването на бежанците, а турците в България не желаят да разменят имотите си.

По време на балканските войни много българи от Мала Азия, мобилизирани в турската армия, дезертират и се включват в състава на българската армия. Бягствата на тези българи от турската армия и преминаването им на българска страна предизвиква голяма враждебност от страна на турските власти и местните турци към българите и най- вече, към семействата на бегълците.

В края на 1913г. в българското генерално консулство в Цариград, започват да пристигат пратеници от българските села в Мала Азия, с молби да бъде уредено изселването им в България, с възможност за размяна на имотите им с турци, желаещи да се преселят в Мала Азия. 

Първият официален документ, във връзка с изселването, датира от 19.XII.1913г., подписан от министър-председателя В. Радославов. В това постановление се одобрява наемането на параходи, за сметка на държавата, за завръщането на българите в родината. Злати Чолаков, чиновник в легацията в Цариград, който добре владеел турски език, бил командирован със задачата да улесни изселването на българските семейства от Коджабунар, Мандър, Ташкеси и др. Той издейства 50% намаление от френската железопътна компания за пренасяне на багажа, и превоза на изселниците до пристанището Бандърма. Българските кораби пренасят семействата безплатно до пристанището Дедеагач. В Западна Тракия започва трагедията – изоставили къщи ниви, добитък, неприбрана реколта бежанците потеглят към България. Огромен поток от тракийски и малоазийски българи  потегля към отечеството с надеждата за мирен и спокоен живот.

Изселването на Малоазийските българи преминава на няколко етапа. Първо се изселват жителите на селата Тьойбелен, Ташкеси, Аладжабаир с парахода „Борис”, на 20 март 1914г. През април 1914г. с параходите”България” и „Борис” пътуват изселници от Аладжабаир, Сюют, Кубаш, Киллик и Юрен. На 23 април 1914г. от пристанище Бандърма потегля параходът „България”, с  който  629 души, всички от с. Коджабунар пристигат в Дедеагач. Още една група от  900 души от Ново село и Коджа бунар тръгва от Бандърма, на 23 май 1914г. с парахода „България”. На 4 май потегля група от 814 души с парахода „Цар Фердинанд”, а на 7 май още 16 души с парахода „България”от селата Чаталтепе, Урумче и Еникьой, от пристанище Кемер. Голяма чат от бежанците се настаняват в Беломорието и Западна Тракия. Само през 1914г. пристигат близо 6 500 души. По- късно, след заселването им в България, много от тях, таейки надежда да се завърнат по изоставените си родни села, се настаняват близо до границата с Гърция и Турция.

Едни от параходите  минават през Босфора и спират край Бургас, а хората се настаняват в околни села и градове- с. Баня, с.Тънково, гр.Несебър, гр.Обзор, преминават Балкана и се заселват в северна България като с. Люляково, с.Преславец,  с. Стан, с. Доброплодно, гр.Търговище, с. Млада гвардия. Другите кораби преминават през Дарданелите, а бежанците се настаняват в Беломорието. По- късно се преселват в с.Свирачи, с.Орешино, с.Плевун, с.Бяла поляна, с.Железино, с.Железари, Лъджа и др.

1914 г. – Преселване в Свирачи

 През 1914г. 75 семейства, с около 385 души се заселват в с. Зорназан, днес Свирачи. Сред първитя заселници в Свирачи са фамилиите на Манол Димитров Манолов, Илия Николов Гелимачев, Теню Иванов Зангочев, Тодор Георгиев Вълков, Тодор Димов Катранджиев, Иван Бодуров, Никола Юнаков и др. Първоначално селото наброява 65 къщи- разделени на 2 махали-турска и гръцка. Турците вече са напуснали къщите си и така бежанците, настанени в една къща по 2-3 семейства с многолюдната си челяд, живеят няколко месеца в мир и сговор с гърците, които също стягат багажа си. Заедно посещават   църквата Св. Димитър,  много често хранят децата си заедно, а гъркините подават филия хляб и на децата на бежанците.   След изселване на гръцките семейства, селото се разделя отново на две големи махали: горна – преселници от Коджабунар, наричани коджабунарци и долна – преселници от Чатал тепе и Урумче, наричани  бовашерци, заради това, че селата са принадлежали към Боажехирски санджак.

Моделът на многодетното българско семейство, наследен от малоазянци е запазен и в първите години след преселването. Най – голямата ценност на малоазийските българи е продължаването на рода, децата са на първо място в ценностната им система ( почти всяко семейство е с по 5 – 7 деца). Така още след настаняването на бежанците в 1914г. те откриват училище за своите деца.  

То се намира до църквата и е  наследено от гърците.  В него учат , до четвърто отделение  децата (момчета и момичета заедно), на жителите на Свирачи. Христо Ташков е първият учител (1914-1915г.) След мобилизацията му до края на войната училището е закрито. Отваря отново врати през 1919г. с учител Мартинов, от Троян. Тук учителстват още Гълъбова,  Гаврилов, сем. Лазарови, Димитър Бодуров- преселник от Коджа бунар в Свирачи, който през 1933г. записва университет в София и Борис Тенекеджиев от Ивайловград.  Училището е паянтова сграда на два етажа, с по една класна стая на всеки етаж и стая за учителя. На първия етаж се учат учениците от първо  и второ отделение, а на втория етаж- от 3 и 4 отделение.

През 1936 е построена сградата на новото училище. Децата с учители Мара и Тома Томови се преместват в него. Никола Т. Граматиков, дългогодишен  прислужник в училището,  носи на учениците вода за пиене, с магаре и бурета.

Днес училището в с. Свирачи е от така наречените защитени училища, поради недостатъчен брой ученици. Паралелките са слети и обучават се деца от съседните села. Учениците активно участват в извънкласни форми като кръжок по фотография, в който някога те са проявявали снимки, а сега разказват за историята и съвременния живот на училището чрез снимки, поместени в сайта му.

Църквата „Свети Димитър“

 Църквата „Свети Димитър“ е построена през 1859 г. в тогавашната гръцката махала на село Зорназан. Строена от гръцки майстори, тя представлява трикорабна, едноапсидна псевдобазилика с женско отделение. След 1914г. църквата Св. Димитър се превръща в духовен дом на преселниците, в който намират утеха. Първият свещеник в селото е Никола Попиванов Караколев от с. Орешино, след него поп Йордан, поп Нечо, поп Димитър, поп Годьо- от Бяла поляна и поп Димо Лемберов.

На църковния празник Успение Богородично доскоро в църквата „Св. Димитър” в Свирачи, а също и в „Св. Атанасий” в  Бяла поляна, се извършва ритуал, наследен от Коджа бунар.   Иконата на Света Богородица се сваля от свещеника след литургията, дава се в  ръцете на богомолците. Често пъти се случва „чудото” иконата да „затрепти” , да „бъхте”, да „удря”.  Според баба Неделя Чакърова „тя бие но не боли, хващаш я, а тя сама почва да „играе” в ръцете ти , олеква, все едно, че нищо не държиш”. Загадка е дали иконата бие „ грешници” или вярващи” , но някои казват , че хората се чувстват като „пречистени” (баба Мара Атанасова от Свирачи).

В селото има параклис Света Параскева,  който се намира до гробищата. Съществува предание, че когато тук са живели гърците, умирали много млади булки, за това всяка година на 26 юли се прави курбан от юнички, за здраве. И днес тази традиция е жива в Свирачи. Благодарение на кметството, свещениците и на жителите на селото двата храма са добре съхранени, и да се надяваме, че в това състояние ще ги предадем на потомците.

По стари спомени, в двора на къщата на Руси Русков до кладенеца се издигала джамия, а в близост до нея, в къщата на Димитър Г. Гелимачев имало турски хамбар.

Както във всяко българско село или град,  така и в с. Свирачи през 1944г., с инициативата на будни и интелигентни жители на селото, като Димитър Николов, Димитър Младенов  Бакалов,  Тома Томов- учител, Христо Зафиров – железаро-ковач и др., отваря врати читалище „Нов живот”. Първи библиотекар, на хонорар е Костадин Я. Туджаров,  който, в кафенето на Атанас Желязков, наред с продажбата  раздава и книги за четене. Ангел Карагьозов е човекът, който прожектира филми в киносалона- приспособената къща на  Димитър Юнаков.   През 1950 г. се поставя началото на библиотечното дело в селото, с дарени от местното училище, около 100 тома литература.

Животът в село Свирачи след завръщането от Мала Азия

По време на празници, деца и възрастни, се събират на хорището, където празнуват с песни , хора и свирни. Липсата на питейна вода в къщите принуждава най- вече жените да носят вода от крайселските чешми: Чалската, Харманската, Сухата чешма, Долната чешма (пилчарника) и др.

Чалската чешма – разположена м долната част на селото, по сведения на местните хора, е била основният източник на вода за Свирачи.. От заселването през 1914 г, е посещавана от жителите на Свирачи без прекъсване близо 8 десетилетия – нещо, което личи и от прокараната пътека в ската и скалите над чешмата, която помни босите стъпки на младите жени, притичващи до нея с менците за вода. До самата Чалска чешма се извисява и старият близо 200 годишен чинар, получил от Министерство на околната среда и водите през 2023 година статута на „Вековно дърво“.

В центъра на селото била разположена  бакалията на Георги Бакалов,  която е и кръчма, където мъжете се събирали на чаша вино и  ракия, за да бистрят политиката и споделят проблемите си. По- късно с доброволен труд и собствени средства се открива магазин – кооперация, от където се закупуват хранителни, а по- късно и промишлени продукти.

Между поминъка на хората в Мала Азия и техните потомци , настанили се в  Свирачи  няма съществена разлика. Завърнали се в българските предели, потомците на коджабунарци започват да развиват дейности като тютюнопроизводство, бубарство, лозарство. Още с пристигането започва първото оземляване на семействата на преселниците. Всяко семейство получава по 20- 25 дка обработваема земя, 1 дка лозе и 1-2 дка черничеви градини, бадеми и орехи. Основният поминък е земеделие и скотовъдство. Отглеждат се зърнени и някои технически култури- тютюн, памук, коноп, анасон и др. Земеделието остава примитивно, както в Мала Азия – дървено рало, по-късно попара, теглени от волове. Отглеждат се едър и дребен рогат добитък( крави, волове, коне , магарета, катъри, кози, овце) и домашни животни ( птици, прасета). Всяко семейство обработва лозе, бахчи (черничева и зеленчукова  градина).

Бубарството в Ивайловградско, а и в целия одрински вилает е разпространено още през османско време. В Одрин било най-голямото тържище на пашкули, но и на тържището в Ивайловград са идвали търговци от Одрин, Солун и др. градове, за да закупят бели, качествени пашкули.  Един от най- големите радетели, помогнал за развитието на бубарството в ивайловградско е Димитър Стамболов Вълков от с. Драбишна. През 1903 г.съставя брошурата ръководство по бубарство. Известен е със създаването на местни сортове бубени семена и е награден със сребърен медал и Диплом на Изложението в Милано през 1906г. и със златен медал на Лондонското изложение в 1907г. Бубарството е най-добре развито в селата по поречието на Бяла река – Сив кладенец, Долно и Горно луково, Мандрица, Одринци, Гугутка, но е застъпено и в Свирачи. Почти всички семейства отглеждат буби и имат собствени черничеви градини, но най- дълго занимавали се с бубарство са: Тодор и Димитър Вълкови, Атанас Хр. Атанасов, Страхил Мл. Бакалов, Атанас П. Кинев, Димитър Юнаков, Стефан Гелимачев, Никола Араджиев и др.

Тютюнопроизводството е неделима част от ежедневието и живота на свираченци. Липсата на достатъчно обработваема земя и бедните почви принуждават по- голямата част от семействата да отглеждат тютюн, една изключително трудоемка култура. Цялото семейство от тъмни зори до късна вечер, през горещото, знойно лято, е по нивите с тютюневи насаждения. Беритба, низане, беритба, низане това е ежедневието им. Катранени дрехи и ръце, каруци с кошове пълни с тютюн,  е типичната гледка в селото и до днес. Въпреки трудното отглеждане, тютюнът осигурява основния доход на голяма част от семействата.

Лозарството се развива още със  заселването на малоазянци в Свирачи. С първоначалното оземляване започва и засаждането на лозя, обособяват се частни лозя до един дка. След колективизацията до 1965 г. от ДЗС, са засадени 383 дка., предимно десертни сортове( булгар, чауш, брестовица). В резултат на направени анализи на почвено- климатичните условия от МЗ, по предложения на Окръжния народен  съвет и КОС гр. Кърджали се установява , че в района на селата Свирачи, Лъджа, Драбишна, Бяла поляна и Ивайловград има подходящи условия за отглеждане на лозя. Засадени са общо 5 000дка, от които 1200 дка в с. Свирачи. След възстановяване на земята на собствениците, през 90те години, традицията за отглеждане на лозя и винопороизводството се запазва и разширява.

Като занаяти в селото са застъпени малничарството( мелниците на Д. Шопов, Иван Катранджиев), производство на олио и петмес от тръстика (маслобойна на Йордан Кабаиванов) и железарство( Стойчо Семерджиев – сърпове, палешници, мотики, лопати и др.), дърводелство – колари: (Стефан Русков, Димитър Николов) и бъчвари(Страти Бодуров, Ангел Хаджиев). Най – известния майстор- зидар е Михо Чакъров.  В селото се е правила и прочутата лимонада на Димитър Юнаков.

През 70те години в селото се появяват двуетажни къщи, изградени от камък и тухли. С доброволния труд на жителите на селото се прокарва водопровод Одринци- Свирачи (1974г), канализира се селото и се асфалтират улиците (1976г.), оформя се с настилка площада на селото (15.09.1974г.). Построяват се по- голяма част от търговските и обществени сгради  – ресторант и магазин, фелдшерски здравен пункт, детска градина, младежки дом, АТЦ. През тези години, селото е обявявано, на няколко пъти, за национален първенец в благоустрояването – „Образцово село”.

Първият кмет от 1914г. е Димитър Иванов Бодуров, следват Манол Д. Манолов, Илия Николов Гелимачев, Теньо Семерджиев, Трендафил Граматиков, Георги А. Делииванов, Ангел Г. Делииванов, Стефан Илиев Гелимачев, Христо Димитров Кетенев, Тодор Ангелов Чакъров, Тянка Пехливанова, Иванка Кинева.

През 1958г. започва масово коопериране на земята. Основатели на Кооперацията са Ангел Д. Делииванов, Георги Д. Хаджиев, Иван Михов Чакъров. По- късно Кооперацията става част от АПК( Аграрно промишлен комплекс) Ивайловград, а след 90те години в селото е създадена самостоятелна кооперация.

Жители на селото участват във Втората световна война 1944- 1945г. Това са Христо Димитров Аладжов, Иван Г. Зангочев, Никола Д. Араджиев, Георги К. Чотров, Трендафил Граматиков, Йордан К.Атанасов,  Ангел Д. Делииванов, Тодор И. Стойчев, Тодор Хр. Минев, Ангел Д. Хаджиев, Димитър А. Катранджиев, Георги К. Гайдаджиев, Христо А. Стоянов, Димитър Н. Гьоргьовски, Георги Т. Кондакчиев, Димитър М. Димитров, Георги Х. Георгиев, Ангел Г. Ангелиев, Георги Д. Гьоргьовски. В далечната унгарска пуста оставят костите са 27 души от Ивайловградско, сред които и свираченецът Христо К. Чотров- загинал в боя за чифлика „Мики”, близо до гр. Нагетат, Унгария, на 11 март 1945г. едва на 21 години.