Спомени от завръщането:

1914г. – коджабунарци и бовашерци в село Свирачи

През 1914г. 75 семейства, с около 385 души се заселват в с. Зорназан, днес Свирачи. Сред първитя заселници в Свирачи са фамилиите на Манол Димитров Манолов, Илия Николов Гелимачев, Теню Иванов Зангочев, Тодор Георгиев Вълков, Тодор Димов Катранджиев., Иван Бодуров, Никола Юнаков и др. Първоначално селото наброява 65 къщи- разделени на 2 махали-турска и гръцка.

Турците вече са напуснали къщите си и така бежанците , настанени в една къща по 2-3 семейства с многолюдната си челяд, живеят няколко месеца в мир и сговор с гърците, които стягат багажа си. Заедно посещават   църквата Св. Димитър,  много често хранят децата си заедно, гъркините подават филия хляб и на децата на бежанците.  

След изселване на гръцките семейства, селото се разделя отново на две големи махали: горна – преселници от Коджабунар, наричани коджабунарци и долна – преселници от Чатал тепе и Урумче, наричани  бовашерци, заради това, че селата принадлежат към Боажехирски санджак.

Много интересно описание за взаимоотношенията между коджабунарци и бовашерци ни дава Тона Илиева Атанасова  родена в 1920 г., с. Свирачи:

„ Когат бяхме по- мальки, деляхме са. Коджабунарското хоро на оная махала играеха, наштя настува- бовашерци. Сетня на сетня вейкя зеха на анно място. (Те ли дойдоха при вас или вие при тях?- Н.Р.) Ами и те дохудат и ния отюваме, ама първо са бахтяхме. Га дойдат тея момички, те дойдат на нашто хору, ши ги набъхтемя. Ния ши идимя, ши ма набъхтът. Така- бъхтяхмя са. Че от сетня на сетня вейкя, са разбирахмя, де.  Хорищету – ей тува имяше един голям карàч (бряст). Зимата, ако има сняг, ши донесът по един кош слама, и нфърлят- само и само да играят…

Първо не са зимаха наштя. Бовашерци и коджабунарци не са зимаха, не си даваха мòмь. Нà — òть са коджабунарци, òть биль бовашерци. Само имаше толкова — една бовашерка имахмя дадена на коджабунарци, една коджабунарка имахмя  земена. Сетня- насетня  отсякъде зеха да са зимат. „Я, ша дадеме на коджабунарци!“ Пò биль пинтùя ко­джабунарци. Наште хора биль болджйя — по-разпуснать. Няа биль пинтùя. „Я, ша да­деме на тяа пинтùя мóма!“ Нашта сéстра я искаха биля, коджабунарци я искаха, едно мóмчя. Не я даде наш татко: „Тяа пинтùя не давам мóма я! Коджабунарци мóма ша дам!“

Даже дохудаха на Коледа да пяят, коджабунарските ергеня дохудаха. Татко излязе да ги изгонь: „Ковù са, бя? Наште ли са тяа? Коджабунарци ку са, да са махкат!“ Не пус­каше. Сетне-насетне вейкя са смясиха, де, ама…

(На седенки ходеха ли? — Н. Р.) Бовашерци — в нашта махала, коджабунарци в ко­джабунарци си ходеха. Тия си бяха така — настува бяха коджабунарци, натътък си бяха бовашерци… Коджабунарските главениква, ергеня — в коджабунарските къщи. Наштя бовашерци — в бовашерскитя къщи. Коджабунарските мóмь не дохудаха, ергенето до­худаха. … (Като дойдат коджабунарски ергени, посрещате ли ги? — Н. Р.) Ам: „Добър вечер“

 „Добър вечер“. Тва ше е. Ша седнат, ша хми дадеме стольчета да седнат. Малко ша поседят и ша хми изпяйме някоя пясня и айде, ша си идат. … (Песните им по- други ли са от ваште? — Н.Р.) Малко пак са no-други. Гласът малко no-друг. … И тяхните, и наште пясни на хорото вейкя ста­нваха. И тия пяят, ний играймя. Ний га пяйме, и те играят — ей така нà. (Вие учехте ли техни песни? — Н. Р.) Знаехме, и ний ги пяехме, и те ги пяеха. Сега таа баба Злата — тяхна леля Султана, и една имаше Малуса. Ох, тия пяеха коджабунарски пясни, коджабунарки бяха, де. Пяеха, наште мóмь отпяват — ей така. Пък ния сетне кат станахме, ния пак пяймя. По-голямите главùнци, първо тия пяеха. Коджабунарските пяят, наште си отпяват. Кат са присъединиха вейкя, не е отделено.

  1. III. 1987г. Тона Илиева Атанасова, с. Свирачи                                                                                         род. 1920 г. в с. Свирачи, Зап. Н. Рашкова                                        родителите и са от с. Чаталтепе. Мала Азия. АИф I N9 29, с. 346                                                                                   обр. III кл., работила земеделие